Стела Стойкова: Никога нищо не ми е липсвало в България

Категории: Успешни кариери, | Публикувано на 11 декември 2017

Публикацията е част от рубриката “Защото избрах България” на Uspelite.bg, където всеки материал цели да разкаже история на успеха в България. Ще откриете доказателства за щастливи и вдъхновяващи личности, които са живели в чужбина, но днес са тук и създават Промяната.
Uspelite.bg е позитивна онлайн медия, която споделя дорбите новини и разказва мотивиращи истории на успешни българи.

Може би си чувал за Стела Стойкова покрай нейните документални филми. Срам ме е колко забавих това интервю от липса на време, но гарантирам, че чакането си е заслужавало.

Говорих със Стела в края на лятото по време на слънчев обяд (съставен от паста). Познавахме се онлайн – тя често ми пращаше позитивни новини докато живееше в САЩ, но дотогава не се бяхме виждали на живо. Първото, което ми направи впечатление беше колко е лъчезарна и усмихната. Второто – колко еднакво мислим по редица въпроси. Докато си говорихме ми се прииска в Успелите да имаме подкаст, за да можеш да я чуеш – положителното чувство, което извира от гласа ѝ може да накара всеки да вярва, че България е най-прекрасното място на света – така, както го вярва тя с цялото си сърце.

Стела се е занимавала с медии, работила е като стюардеса, обиколила е света. Има съпруг и прекрасна дъщеря – точно заради тях решава да замине за САЩ. Но нека не ти разказвам историята ѝ – чуй я от самата нея.

Причината да замина беше семейството ми. Съпругът ми отиде да работи в САЩ, като тръгнахме с уговорката, че това ще бъде за 2-3 години, евентуално ако ни хареса, може да останем и малко по-дълго, но никога с идеята да живеем там завинаги. Беше ми много трудно, защото много си харесвах живота тук – и работата, и приятелите, никога нищо не ми е липсвало в България. Знам, че хората се оплакват от страшно много неща, но на мен винаги ми е харесвало тук, с всичките му недостатъци. Все пак реших, че ще е нашето приключение като семейство, а и за детето ще е полезно и интересно.

Като заминахме в началото бях изпаднала в депресия, защото от този динамичен живот, който съм водила тук, изведнъж се оказах изолирана някъде далеч. В една хубава къща, да, но като цветенце, което си извадил от родната му земя и си го посадил в една много красива саксия, но все пак е саксия. Все едно си бях загубила корените – страшно привързана съм към дома и семейството.

Всеки ден бях в скайп с майка ми и сестра ми, не сме губили връзката. Другото, което помогна е, че за всички празници се стараехме да се прибираме в България. Имаше дори момент, в който съпругът ми се сърдеше, защото можем да идем до Южна Америка или до някое друго интересно място, което да видим, но аз държах да си идваме до България. Така за тези 3 години прекарани там не съм губила връзката и нямах търпение да се завърна.

И сега сигурно ще ме попиташ защо. Ако трябва да съм честна, няма логичен отговор.

Дори приятелите ми се чудеха при условие, че в САЩ животът ни беше толкова уреден. Да, уреден е животът, но аз го оприличавам на картонена чаша кафе – пиеш го по пътя за офиса, забързано, на крак и нямаш време да му се насладиш. За мен така живеят хората там.

Работата им е основното, за което мислят и да, изкарват повече пари, но какъв е смисълът, когато нямаш време да ги изхарчиш с удоволствие?

Там ми липсваше спонтанността на българите. Децата, за да си направят среща тук, звъниш на някоя приятелка и след 5 минути сте заедно. Там седмици по-рано се пишат имейли за „playdate“ (среща за игра) и това, че всичко трябва да е планирано за месеци напред на мен не ми допада много.

За да се приспособя към живота, започнах да се занимавам с мои проекти и да правя кратки документални филми. Дотогава не бях хващала камера в ръцете си – бях заставала пред камера, но не и зад нея, но неволята учи. Първият път бяхме на екскурзия в Мексико и реших да покажа тази страхотна страна на хората. Направих едно филмче 30-тина минути, излъчиха го по БНТ, много добре се прие и си казах, че мога да го правя това и искам да го правя. След това дойде предложение от хореографката на най-големия български фолклорен ансамбъл в Северна Америка. Тя се свърза с мен и ме помоли да направя 5-минутно видео, което да публикуват на фейсбук страницата си.

Взех интервю от нея и танцьорите и разбрах, че такъв материал не може да се похаби кратко клипче. Така  стана един прекрасен 30-минутен документален филм за тях, който за моя изненада пожъна огромен успех в САЩ. Тръгна по кинофестивали, в Ню Йорк беше представен на голям екран – до ден днешен не мога да повярвам, защото бях толкова неопитна, а всичко се прие по изключително положителен начин. Може би защото вложих сърцето си в него. Да, не съм забогатяла от това, което правя чисто материално, но пък духовно забогатях страшно много.

Хората, които срещнах ме вдъхновиха, защото правят всичко сами – хореографката Елисавета Йорданова със собствени усилия и средства прави всичко там. Те нямат спонсори, сами се издържат. През деня ходят на работа, а вечер се събират да репетират. Въпреки това са изключителни професионалисти с много международни участия и имат детски ансамбъл в училището на детето ми.

След това от самото училище – българско училище „Христо Ботев“ в Ню Йорк, поискаха да снимам за тях. Всяка неделя полагах доброволен труд и отразявах всички събития – видео, фото, текст. И накрая сглобих всичко е едно филмче, поне да им остане за спомен след като се върна у дома. Голямо удоволствие ми носеше всичко това през цялото време. Истина е, че толкова добро училище в България не съм виждала. Толкова много да се набляга на българщината – може би наистина трябва да излезеш в един момент извън България, за да я оцениш. При българите в чужбина всеки роден празник се отбелязва грандиозно и всичко е с доброволния труд на родителите. Всичко се правеше с общи усилия и се чудех защо не правим всичко така и тук.

Знам, че ще прозвучи налудничаво, но като се върнах окончателно, а и всеки път като стъпвам на българска земя, ме полазват тръпки. Имам някакво чувство на свързаност и дори и преди като съм пътувала в чужбина, на първия-втория месец започвах да плача и да искам да се върна в България. На 17г. заминах за Токио и си бях взела „Под игото“ с мен. Прочетох я 3 пъти само за да виждам българската реч пред очите си.

И сега като се прибрах, първо почувствах топлото „У дома съм си, тук съм си!“, но, разбира се, се сблъсках и с някои негативи. Трафикът, софийският трафик, е първият шок, защото там хората спазват правилата и са много толерантни, докато тук е обратното. Другото беше какво избират хората да гледат и споделят – много ми е болна тази тема. Дори пробвах с една инициатива да накарам хората да споделят хубавото и позитивното, което виждат през деня, но нямаше почти никакъв отзвук. Хората предпочитат да споделят, даже ме е срам да го кажа, отвратителни видеа, но не и нещо хубаво.

И все пак виждам положителни промени тук. По време на престоя си там, открих „Успелите“. И това много ме радва, защото се вижда, че има млади хора, които искат да променят страната, в която живеят. И това е една от причините да искам да се върна – ако всички заминем, кой ще остане тук? Кой ще се опита да промени средата, в която живеем? Нали ние сме тези хора!

И дори много се ядосвам, когато българите не гласуват, защото уж нищо не зависело от тях. Да, няма да зависи, когато не отидеш до урната да пуснеш гласа си. Оплакваме се, но не създаваме промяната. Ние сме специалисти по мрънкането. Но колко от хората, които мрънкат правят нещо, за да променят статуквото? Най-простият пример – виждаш нередност на пътя – сигнализирай. Отнякъде трябва да започне всичко.

В момента аз съм на кръстопът, но връщайки се тук, знам, че отново ще се занимавам с медии. За мен е най-важно това, което правя да има смисъл и кауза. Не е достатъчно просто да взимам заплата – искам това, което правя да показва на хората, че има смисъл да сме тук, че го има добрия пример. Искам да разказвам истории.

Мечтата ми е да създам предаване като на Ellen Degeneres най-вече защото тя дава гласност на обикновения човек и прави много добро за хората, които кани. Да, тук нямаме този бюджет и хората май предпочитат да гледат риалити програми – не знам дали публиката е готова за подобен тип шоу, но това е, което искам да правя. Да показвам позитивното – нещо подобно на това, което вие правите в електронен вариант, но да прерасне в телевизионен формат, защото си мисля, че ще стигне до повече хора.

Коментари

Tuk-Tam Copyright 2018. Designed with love by Despark. Developed by Hlebarov.com