По пътеките на Патагония

Категории: Блог, Истории, | Публикувано на 19 April 2017

Вижте разказа на нашия супергерой – Юлето за нейното пътешествие из Патагония.

 

Държа да отбележа, че аз не ходя на екскурзии, а на пътешествия, и не се смятам за турист. Така доскоро си мислех, че в Южна Америка трябва да се отиде за цяла година, не по-малко, и дълго време това ме спираше да предприема това иначе отдавна мечтано пътешествие. Но накрая се замислих, че едва ли скоро ще имам една година за там, затова по-добре за малко, отколкото без хич.

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 


За разлика от повечето хора, които си представят карнавала в Рио, джунглите на Амазонка или най-малкото екзотични плажове, на мен асоциацията ми беше малко по-различна – исках в Патагония. Но преди да се поинтересувам повече, си мислех, че това са само много високи планини, а всъщност те са само малка част. Наистина не бях обръщала внимание, че Аржентина е осмата по големина държава в света, а Патагония е една трета от нея, но си го припомнях и го осъзнавах честичко там. Затова е хубаво човек да пътува – разбива представите си и си създава нови.

 

Беше ми много трудно да избера къде да НЕ отидем, но все пак трябваше да има и такива места. Наистина разстоянията там са огромни и буквално ги усетихме с 20-часовите ни пътувания с рейс. Преди доста години така минахме и през над 20 щата в Северна Америка с Грейхаунд, а това все още е едно от най-големите приключения в живота ми. Не само е по-изгодно, но и виждаш какво ли не по пътя: в случая тук през повечето време беше едно и също, дори залезите бяха прекалено дълги, но пък наистина добиваш представа за мащаба и това е по свой начин красиво.  Автобусите са удобни, а филмите понякога имат и английски субтитри.

 

Летяхме до Буенос Айрес и оттам първият ни автобус беше до Сан Хуан де Лос Андес, после Сан Мартин и Барилоче, където оставахме за по няколко дни и обикаляхме околностите. В северната част ни се стори много швейцарско-американско, защото беше толкова красиво и уредено, като картичка: бели върхове и синьо-зелени езера, в които през ноември вече беше достатъчно топло да се къпеш и местните деца набързо ги окупираха след училище.

 

Оттам потеглихме към Ел Шалтен със следващия 25-часов автобус на юг по RN40. Ruta Nacional 40 е двулентова “магистрала”, която минава по западната граница на Аржентина, и прилича на нарисувано пътче с дължина няколко хиляди километра. Патагония е огромна територия, която от прозореца на автобуса не изглежда хич гостоприемна – брулена от силни ветрове степ докъдето ти видят очите и начупени зъбери в далечината, огромни езера, ниски топчести храстчета и любопитни гуанакота. Но пък е толкова красиво! Навсякъде в гидовете пише да се заредиш с храна и вода, да си вземеш не една, а две резервни гуми, и да не разчиташ на обхват на телефона си. Още в началото на пътя рейсът ни се удари в маса (!?!) на пътя и затова пътят ни се удължи с още няколко часа престой в следващото градче, но пък беше повод да се запознаем с другите пътници и да научим повече за птиците в района.

 

 

В Ел Шалтен беше първото ни истински планинско приключение и ни беше много носталгично, когато си тръгвахме оттам. Градчето се води за трекинг столицата на Аржентина и има особен чар. Магнитчетата са с хора с огромни раници, защото ги виждаш навсякъде, не само в отраженията на витрините. Наистина е много зареждащо и мястото, и атмосферата, с всекиго имаш обща тема на разговор, било то на испански, на английски или по десетопръстната. Хостели и къщички с хора от цял свят, които пътуват с месеци и години, и всеки има интересни истории.

 

Първата сутрин тръгнахме от мъгливото градче и аз наистина не знаех къде се намирам. Ходихме 38 километра, в които буквално ти спира дъхът от гледките и от местните душевадки (иначе надморската височина не е голяма), и стигнахме до подножието на Фиц Рой, Поансенот, Екзюпери, а след това и на Серо Торе и други игли. Ами отблизо изглеждат толкова красиви и недостъпни, шапка свалям на алпинистите, които се осмеляват да тръгнат нагоре по тях! И чуваш пукането на ледниците и трясъка от падането на лед в езерата под тях – можеш да седиш така и да гледаш с часове, но като си дошъл от другия край на света искаш да видиш и още, и още. През цялото време се обръщахме назад, особено когато залязващото слънце ги огря всичките, и накрая се оказа, че всъщност върховете се виждат и от градчето. След това ги виждахме постоянно и затова всяко ходене до магазина ни отнемаше доста време.  

 

 

Всъщност Патагония е и в Чили и нямаше как да не отидем и там. Освен поредната валута с невъзможен за запомняне курс и задължението да изядем всички моркови от багажа си преди границата или да ги изхвърлим, Чили ни посрещна и с нов вид испански. След като за 10 дни вече бях проговорила малко аржентински испански (преди това не говорех никакъв), в Пуерто Наталес всичко започна отначало. Там изобщо не се и опитваха да те разберат на английски, но очакваха, че ти ги разбираш и говореха три пъти по-бързо.

Е, с питане успяхме да стигнем до Торес дел Пайне, успяхме да спим на палатка на сняг, да срещнем познати от Аржентина в пороя, да си намерим нови приятели и да видим прословутите Торес, макар и не по изгрев. Успяхме да участваме и в спасителна акция, в която да се возим на надуваема лодка и да газим в блата почти до кръста след 12-часово ходене заради паднал мост, но и да си намерим приятели, с които да споделим това. И съвсем случайно се запознахме със съседи от нашия квартал в София. Беше толкова неорганизирано, но пък незабравимо. Отидохме и до Пунта Аренас, където да се качим на корабче през Магелановия проток и да видим най-накрая и пингвините, но корабчето не тръгна..

И ще си ги оставим за следващия път – когато ще отидем и до Ушуая, и до Антарктида, и ще видим този път и китове, и пингвини в Пуерто Мадрин (тръгнали си били). Може да пропуснем Рио Гашегос, което беше най-неинтересният град на края света, но това също си е интересно.

 

 

Освен всички красиви места, интересни хора и нови емоции, проговорих испански на ниво да обяснявам cashback на касиерката в супермаркета и да играя бинго в автобуса, станах си приятел с кучетата от всеки град и село, където бяхме, започнах да си пазарувам в супермаркета в кашонче (наистина е удобно) и замених течния шоколад с дулсе де лече (и тук го има!). Не е нужно да отидеш на края на света, за да си направиш приключение. Но на края на света е по-различно.

 

 

 

 

 

 

 

 

Leave a Reply

Tuk-Tam Copyright 2016. Designed with love by Despark. Developed by Hlebarov.com