Елица Йорданова: Искам българите в Холандия да знаят, че има кой да им помогне

Категории: Блог | Публикувано на 10 January 2018

Статията е публикувана от svobodni.bg

ВИЗИЯТА НА ЕЛИЦА ЙОРДАНОВА
  • Образоването на младото поколение да стане един от главните приоритети на България
  • Необходима е както законова реформа – обновяване на учебните материали така и по-адекватна методика съобразена с нуждите на новата генерация
  • Да се гарантира посредством законови средства /санкции/ задължителното образование до ниво средно образование

“Приятел” е човек, с когото споделяш една и съща ценностна система. Това научих през последните 46 години и много рядко ми се случва да чувствам един човек като приятел, още след втората минута на първата среща…

От една година се познавам с Елица и за това интервю й бях на гости в Амстердам. Срещнахме се в училището, което тя създаде преди 4 години за българските деца в Амстердам и околностите. Не знам дали скоро съм се срещнал с човек с по-голямо сърце. Загрижеността на Елица за българското общество в Холандия е толкова емблематична, че по-скоро самата тя е социалното посолство на Република България в Холандия. Досега почти не е имало българин в беда в Холандия, който да не се е ползвал от помощта й. Елица е явен пример за това как българите емигрирали в чужбина все още милеят за съдбата на родината си и България продължава да живее в сърцата им въпреки разстоянието.

Според мен е въпрос на време Елица да се върне в България и да помогне там където действително се решава бъдещето на страната, която обича. Интересното беше, че когато бях в Амстердам за това интервю, Борисов тъкмо беше в голямото търсене на майка – президент за България. Да беше се обадил на Елица…

Патрик Смитьойс

Вие бяхте от Правец или от Русе?
Аз съм от Русе, мъжът ми е от Варна.
А с Правец какво ви свързва?
В Правец се преместихме с моите родители през 1987 година, заради лошия въздух в Русе, за съжаление обгазяванията от Румъния продължават и до днес.
Мъжът ти какво е учил?
Мъжът ми е спортист, състезател по академично гребане в ЦСКА, а тук в Холандия завърши спортен мениджмънт.
А ти?
Аз съм завършила мениджмънт, икономика и право.
Трите неща?
Тя такава е холандската специалност. В България също съм учила право.
И идвате в Холандия, ти не знаеш какво да работиш, холандски не говориш…
Да. Предимство е, че говорим и двамата английски.
А пътят какъв беше? Първо чистачка…

Абсолютно. Така започнах – от гледане на деца, чистене на къщи, но за щастие в много добри семейства, такива, които проявяваха разбиране и уважение. Хора, които без да ме познават на втория месец видяха, че в мен има и друго, освен желанието да изкарам дневната надница. И започнаха да ме разпитват – за мен, за мечтите ми, какво искам да правя с живота си. За мен това беше странно, този интерес, защото тогава бяхме все още нелегални емигранти. През 2001 г. все още нямаше никакви изгледи България да стане член на Европейския съюз.

Холандските ни приятели не ме оставиха да се завъртя в ежедневието на чистенето, оцеляването, мислите, че сме нелегални и как да живеем така че да не ни хване полицията.

И какво точно се случи при твоето пристигане и после, така че да стигнеш до днешния ден?

Според мен не е чак толкова трудно да постигнеш мечтите си, когато имаш цел и желание да направиш нещо от живота си. Независимо къде се намираш. Моята цел винаги е била да дам на децата си право на избор. Защото нашето поколение нямаше такава възможност. За нас изборът беше невъзможен. Да оцеляваме в България и да се мъчим – това не е избор.

Но след като тези хора, при които работихте, проявиха интерес…

Да. Техните въпроси съвпаднаха с осъзнаването, че не може да бъдеш вечно нелегален в една държава. Никой тогава не можеше да ни даде гаранция дали и кога България ще влезе в Европейския съюз. Единственият път, по който можехме да тръгнем, беше да научим холандски колкото се може по-бързо, да се запишем да учим и така да получим разрешителни за престой и легален статут.

Тук в Амстердам ли си научила да отстояваш правата си или това е вътре в теб?

Това, според мен е част от характера ми. Ако мога с една дума да се опиша това е „постоянство“, аз не си спомням някога да съм се отказвала от нещо, да съм се предавала, да кажа: „Повече не мога“. За мен “The sky’s the limit” (Небето е границата).

Докато учеше, а мъжът ти е работел в строителния бизнес, сте се справяли с парите, да речем. Но как реши да влезеш в един сектор, където хептен няма никакви пари? Да помагаш на някакви други хора.

Това с помагането на други хора съм го правила винаги. Дори, когато бяхме нелегални. Не искам да звучи високопарно, но през нашия дом, живот и мисли са минали страшно много хора – хора, които са били в някаква нужда. Аз съм много първосигнална, когато срещна човек в нужда, знам, че трябва веднага да направя нещо за него. Не мога да чакам.

Вие сте неофициалното посолство на България в Холандия. А как те намират хората?

През социалните мрежи, от „уста на уста“, чрез посолството. Всъщност училището беше първото начинание осъществено заедно с други българи. Аз преди това не съм правила такива мащабни проекти за българската общност. Реших да се занимавам по-сериозно чак когато намерих моята „половинка”. С нея създадохме училището, създадохме информационен портал, библиотеката.

Говориш за бизнес партньор?

Говоря за моята колежка и приятелка Камелия, с която общо взето сме душата и сърцето на всичко това тук. Моят мъж се шегува, че с нея сме женени и нашето дете е училището. Наистина е така. Създадохме информационен портал, защото хората непрекъснато се обаждат, особено, когато виждат, че им помагаш чистосърдечно. Първо не им искаш никакви пари. Защото последното нещо, което хората тук като дойдат намират е изобилие от пари. Те имат изобилие от проблеми, изобилие от въпроси, от ситуации. Идеята има и много по-глобален характер.

Това, което искам, е тези българи, на които помагаме, утре като срещнат друг такъв човек в беда, да не му обърнат гръб. Да направим така, че да има българска общност, която не е само виртуална – във Фейсбук, ами има и живи хора, които наистина правят нещо добро.

А връщат ли жестовете към другите?

Ами, ако искат – ще върнат. Аз се надявам, че е така.

Добре, а твоят опит?

Не им водя статистика кой какво връща. Другото, което очаквам от тях е…

Но по-скоро „да“ или по-скоро „не“. Дай някакъв отговор, все пак или фифти-фифти.

Ами фифти-фифти. Не мога да си изкривя душата. Не всички ще върнат добрия жест. По-добре да дойде човек да ми удари един шамар, отколкото да се обърне, особено човек, на който съм помогнала, да се обърне и да каже: „Е, ти пък сега за какво му помагаш на тоя? Остави го тоя, еди си къв.“ За мен това е, просто мозъкът ми не може да го осъзнае как е възможно да се случи. Не мога да разбера, как ти до вчера си бил в калта, някой ти е подал ръка и ти сега в момента се смееш, защото този същият някой е подал на някой друг ръка. Поне замълчи.

Добре, ок. Опиши, дай 3-4 примера – купуване на къщи, превеждане на документи…  Как помагате?

О, всичко. Образователна система, здравеопазване…

Как здравеопазване? Чупят един крак, пък не знаят къде да отидат?

Ами например млади момичета, които искат някой да присъства по време на раждането. Трудно е когато не говориш езика, не познаваш системата. Аз досега съм ходила с 5 момичета така „да раждам“ заедно с тях в болницата.

А такива, които попадат в грешни сфери? Говоря за криминални разни…

Ами има и такива. Цялата тази социална дейност, която развиваме е насочена към това. Когато си в нова държава, в нова ситуация, независимо, че сега сме страна член на ЕС и вече е много по-лесно, защото вече за българите няма такова нещо като нелегален – въпреки това винаги можеш да направиш стъпка в грешната посока. Утре ще дойде някой и ще ти каже: „Ела тук да изкараш едни по-лесни пари.“ И ти ще тръгнеш в погрешната посока. Какво правим ние – ако дадем на хората правилна информация, те няма да тръгнат в погрешната посока или поне шансът за това е по-малък. Ще бъдат информирани – ето това и това са ти правата, обаче това и това са ти задълженията. Ти това трябва да направиш, друго, трето… Сега в момента има бум на незаконно продаване на адресни регистрации. Защо това е проблем? Тук без адресна регистрация, човек нищо не може да направи. Ако е семейство, не може да взима детски, не може нормално, например, ако иска след това да си вземе друго жилище. Обикновено в новата квартира те питат: „Ти как беше в старата, добър платец ли си, покажи нещо.“ А в действителност какво се случва – на едно място плащаш квартира, на друго плащаш адрес. Всичко ти отива на този адрес – банкови разпечатки, информация от данъчната служба, от учлището, от застрахователната компания, писма… Толкова е лесно да се направи злоупотреба в този случай. Някой да злоупотреби и с данните ти, освен това че адресът ти струва пари.

Кой на кого продава адресна регистрация?

Адресни регистрации се продават на новодошли българи от други българи, от турци и от холандци. Всички продават.

Всички са в кюпа?

Всички, които може да се възползват от новодошлите се възползват.

Работил съм в Сливен много години и знам, че за съжаление, продукт номер едно за износ бяха момичетата към Холандия, Амстердам. И те ли попадат в…

Ами, да ти кажа честно, аз съм работила с няколко организации, които помагат предимно на проститутки. Обикалят тук из „червените фенери”. Обясняват на момичетата, помагат им с каквото могат, раздават им презервативи, казват им къде има място, където могат да отидат, просто така, като човек да отидат да изпият едно кафе, да си поговорят с някого.

Щастливи ли са българите в Холандия?

Щастието е толкова относително. То човек е щастлив не от мястото, където се намира, а от това, което прави. Значи мен и на Луната да ме сложиш, пак ще си бъда Елица. Днес, например, ми е щастлив ден, защото съм успяла да си купя билет за концерт за някакъв изпълнител, който съм мечтала цял живот да видя.

И кой е този?

Това е Алис Купър.

Алис Купър, ма той жив ли е още?

Той е супер жив и „свеж като репичка”, и ще бъде през декември в Холандия. В смисъл щастието е в малките неща. Значи събуждаш се сутрин и толкова, не знаеш утре ще има ли изобщо такъв ден, другата седмица, другия месец.

Успяват ли българите в Холандия?

Има много успели българи в Холандия, което ме прави щастлива, защото имиджът на българската общност се променя тук. Преди 15 години бяхме известни по новините само като криминални типове. Имаше случка много фрапираща, аз умрях от срам, защото хората бяха прочели вестниците и по новините бяха чули за някаква група българи, които откраднали полицейски униформи и ги облекли и глобявали туристи на центъра на Амстердам за неправилно паркиране, за най-различни неща. И те тръгнали да търсят униформите и намерили българите в тях. Е, сега такива неща не се случват.

Чувствате ли се приети от холандското общество?

Това също не е правилният въпрос, не е важно дали ще се почувстваш приет от холандците или холандците от българите, или ти от марсианците, или аз от племето маори. Значи, човек сам избира къде да живее. Отиваш да живееш на Луната, значи не можеш да кажеш, ама те лунните камъни са ръбести, ама то сега тука не ми достига светлина, ама водата ви е с кофти вкус. Не може така. Ти избираш да отидеш някъде, правиш осъзнат избор, голям човек си, значи трябва да се съобразяваш с хората и със средата. Аз не съм се чувствала никога като чужденка тука. Аз съм Елица, идвам от България и съм това, което съм. Това, което виждаш – това получаваш.

Ама ти си много холандска жена, мога да ти кажа. Ти си много холандски тип няма какво да се лъжем.

Не мисля…

Да, да, ти си мъжкарана, като видиш работа я хващаш…

Е, то и българките са такива. Няма смисъл от това да седиш и да се оплакваш от каквото и да било. Когато дойдохме тук, още в самото начало на всеки холандец при среща казвах: „Само да си посмял да ми се оплакваш за времето. Няма да ми се оплакваш за времето. Какво означава лошо време? Ако знаеш ние откъде идваме…“

Но и да те видим по улицата, пак ще минеш за холандка…

ДУШАТА МИ СЕ РАЗДИРА ЗА БЪЛГАРИЯ

Истината е такава.., ние живеем с един крак тук и с един крак в България. Няма как да бъде по друг начин. На мен ми е мъчно, болно ми е за това, което се случва в България. Боли ме непрекъснато – всеки ден виждам някаква кауза, за която си казвам: „Искам да се вкопча и да дам всичко възможно“. И първата мисъл, за каквото и да е – виждам един твой филм по Фейсбук, например и се чудя сега, лятото като си отидем какво може да направим, как да ходим да разпространяваме тази информация. Обаче понякога, се чувствам много самотна… 

Ти чувстваш ли се сама в тази битка? Според мен всичките светли хора, които се борят за най-различни каузи, те мислят едно и също.

Много е самотно. Всеки ден си казвам: „Няма да обръщам внимание“, обаче е много болно, когато виждаш, че хората, които са в България, даже без да те познават, ти слагат печат, заклеймяват те: „Не, ти си избягал, ти си предател, ти си еди си къв, ти що не стоя тук да оправиш нещата?“ Ами аз ги оправям оттук по моя си начин. Затова има записани 100 деца в училището, затова правим театри, концерти, и т.н. Тук кипи, в сравнение с един нормален, малък български град, много повече живот и култура, и образование…

Отколкото в Тетевен, например.

Например. Или отколкото в Правец, където живее майка ми, където нищо не се случва. Ние се опитваме да правим какво ли не, но от разстояние. Направили сме този избор, да емигрираме и трябва да се примиряваме с него. Аз няма как изведнъж да кажа: „Ами, хубаво, защото обичам родината си, ще си събера чукалата и ще се прибера.“ Ама какво ще направя в България? Ще отида да бъда една от шепата хора на някой протест ли?

Това е много интересен въпрос. Какво може да се направи оттук, за да се организира от всичките тези градове в Европа, където живеят много българи да се противопоставим на това, което се случва в България?

Виж, аз съм точно типът човек, който винаги е искал по-ребром да се случват нещата. Ако може така, с малко повече сила, но вече не мисля, че само това ще оправи нещата. Ако има някой, който само да вдигне глава, да се обърне към нас и да види ние колко много информация и знания може да дадем на тази държава. Без да откриваме топлата вода, без да откриваме колелото. Това всичко вече е измислено. Може да заработи и образователната система по-добре, но не! На мен душата ми се раздира като чета за 25 години как повече от 800 училища са закрити в България. Няма как това да е правилната посока.

Имаш предвид хората, които живеят навън събраха толкова много експертиза как нещата се случват навън…

Ако иска някой да я чуе. Аз съм готова да си отделя от времето. Ще пътувам, ще отида до България, ще му дам тези знания без да искам нищо в замяна.

Не, не, това забрави…

Стига!

Как мислят българите, които живеят навън, например тук в Холандия, за България – виждат ли те въобще смисъл да се занимават повече с живота там? Ти казваш: „Ще ходя там, ще разкажа как е тук, какво съм научила, ще ви помогна…“ Има ли това желание или изобщо всички са вдигнали ръце?

Много е важно помощта, която искаш да дадеш, да бъде приета. Много често моят мъж ми казва да спра да карам хората „насила“ да приемат моята помощ.

Онзи ден бяхме във Франкфурт и един човек ми казва: „Едно нещо запомни – помогни на един човек, когато те моли за помощ. Когато започнеш да му помагаш, без той да ти е искал помощта, в един момент застава срещу теб и ще ти каже, че ти си го подвел, че си го вкарал във филми…

Във всички видове религии и учения се проповядва да се помага, и във всички се казва под някаква форма: „Направи нещо добро, само ако ти го поиска някой.“ Понякога имам чувството, че всичко, което правя, е за нищо, че като пясък изтича между пръстите ми. Може и да не съм права, обаче е много тъжно, когато виждаш, че това, което правиш все едно отива в една бездънна яма. Аз също съм човек и това ми тежи. Опитвам се да убеждавам себе си: „Не очаквай нищо, правиш го сега, защото имаш някакви убеждения…“, но истината е, че е много тежко, защото като не видиш цветенцето да поникне, ти нямаш заряд да посадиш следващото семенце. И човек се изхабява, уморява се.

Получила съм много шамари от непоникнало добро. Може би тази година за първи път усетих умора. Имах няколко такива случаи, от които много ме заболя. От хора, от ситуации, където съм се надявала нещо да стане и то не се е получило. Виждам, че хората не са това, което на мен ми се иска да бъдат. Понякога имам чувството, че живеем в тежки, гнусни времена, такива лепкави, като в някакво блато сме и само си говорим за това, но нищо не правим, за да излезем от ситуацията.

Само да те питам за училището, защото много говорим за чувства, за помагане в общността. В един момент разбрахте, че има нужда от това поне в Амстердам и май в Грьонинген?

Започнахме в Амстердам, през 2013 г., в Грьонинген имаме филиал от миналата година. Това беше моя лична потребност. С големия ми син имах достатъчно време, за да го науча да чете и пише, но с малките видях, че нямам време, нямам търпение.

И тогава си каза, че няма такова българско училище?

Да. И така изпратих съобщение на няколко приятелки. Камелия единствена откликна. Затова и се реших на тази стъпка, защото намерих сродна душа. Колкото и много да искаш да направиш нещо, такива сериозни начинания не са за сам човек. После разпространихме информацията, много от учителките така ни намериха. Започнахме с 30, а сега имаме над 100 деца, 14 учителки и тази прекрасна материална база, с която разполагаме.

И цяла седмица си на работа, а в уикенда си учителка?

През седмицата работя, да, а в неделя – в училището, но там не съм учителка, не преподавам. Имаме си квалифицирани учителки във всички групи и класове. Ние с Камелия се грижим за админстрацията, за организацията, за рекламата, за връзки с други организации. Понякога заместваме, ако на някоя учителка се наложи да отсъства, защото нямаме такива кадри, които да са на “stand by” да чакат.

Получавате ли някаква дотация от София?

Получаваме субсидия от Министерството на образованието. Кандидатствахме с проект още първата година. Бенефициент бяхме първо по програма РЕКГ, а сега по Постановление 334 на МС. От една страна казваме „колкото-толкова“, от друга страна това е само подпомагане, средствата не са достатъчни, особено когато училището се разрасне. С колеги от други училища по света от години пишем и говорим за наболелите проблеми, с които се сблъскваме в работата си, но и с последните промени в закона за образованието не постигнахме желаното.

Българчетата в чужбина са част от България и ако държавата иска те да останат български граждани, е крайно време да подходи към този въпрос с приоритетно внимание.

Децата харесват ли да участват, учат ли..?

Мисля, че ако не им харесва, те няма да са тук всяка неделя. Това им е шестият учебен ден, когато техните съученици са почивка, нашите деца /моите са и трите тук в момента/ учат, танцуват, творят.

Едно от различията между Холандия и България, което е много важно за възпитанието на децата, е доброволческият труд. Когато дойдохме и все още бяхме нелегални и без работа, от първия ден започнахме да работим в една квартална организация като доброволци. Това означава да пазаруваш на възрастни хора в квартала, да отидеш да им правиш компания, да пиеш кафе с тях, да ги придружиш до някъде. Те често имат нужда да разкажат историята си на някого. Един път в седмицата им готвехме някаква храна, имаше малък бюджет – първо, второ, трето…

Какво искаш да кажеш, че това в Холандия е нормално?

В училищата и в големите компании вече също има такава тенденция. Учениците имат задължителен „социален стаж“ по 40 часа в годината, а служителите на много фирми работят определени дни в годината като доброволци. За мен това винаги е било важно, мое символ верую:

За едно общество се съди по отношението му към най-слабите, най-беззащитните: малките деца, инвалидите, старите хора. Когато те не са наред, що за обществото сме тогава?

Кажи за финал – три-четири неща съвсем конкретни, които, според теб трябва да се случат, за да потръгнат нещата в България.

Ние си говорихме предишния път, че за съжаление, ако трябва да ти кажа честно аз мисля, че в България без борба, без революция няма да стане. Това е. Може да звучи много наивно, много идеалистично или грубо, но аз смятам, че първо хората трябва да хванат кой каквото има – някаква сопа, някаква лопата и да излязат ВСИЧКИ навън и да кажат: „Стига! Достатъчно!“

И след това да започнем да градим всичко отново –  ЗАЕДНО!

Leave a Reply

Tuk-Tam Copyright 2016. Designed with love by Despark. Developed by Hlebarov.com